Калин Терзийски: Какво да го правим тоя комунизъм?
Тюх брех!
Какво да го вършим този комунизъм пък в този момент? Да го обичаме ли, да го ненавиждаме ли, да се срамим ли от него, да го забравим ли? Да го помним като фантом, бродещ из Европа ли, да го помним като скелет в дрешника ли, да ни е обеца на ухото или да ни е бистър сервиз в скрина на паметта? Какво отношение, демон да го вземе, да имаме към тоя ми ти комунизъм?
Кой ще ни каже?
Ха, ето това е към този момент е добър въпрос!
Някой да се е сетил, че с цел да имаме някакво несъмнено отношение към нещо – постоянно все някой е трябвало да ни каже какво да е това отношение?
Ще кажа един-два образеца – като китайски златни рибки, пъргави и ненатрапващи се, та да се поразмишлява леко. Преди някой ни споделяше, че би трябвало да имаме отношение към руснаците като към най-светли и огромни братя; огромни по два метра, тежки над 100 кила, руси, прелестни и наши родни освободители от Всичко! Дали някой изкусно е съумял да не помни, че Именно Такова ни беше отношението към тях?
Защото Именно Някой си Там ни беше втълпил, че би трябвало да имаме такова отношение.
По същата причина бяхме славянски народ! Хей, славяни! Братя ни бяха и словенците (но те – по-малко, тъй като бяха от полукапиталистическа Югославия), и словаците (казвахме: ма техният език е напълно като нашия, леле, леле!), и рутените (които никой не ги знае с изключение на мене, само че мога да споделя, че един от тях е художникът Андрей Вархола, прочут на целия свят като Анди Уорхол!).
Братя ни бяха славяните и нямаше две отзиви по този въпрос! А в този момент някой славянин, да не приказваме пък – руснак – да ни е освен това от отдалечен седми братовчед?
Станахме иранско племе, станахме тюркско племе, станахме траки, станахме рептили, станахме автохтонни антични титани, произхождащи непосредствено от златния Орфей, станахме наследници на славните хуни, на дивото и величествено племе Сюнну, тормозило Китай стотици години (и ние викаме: поради нас, българите, построиха Грейт Чайнийз Уол, майна!) и изобщо – станахме на кой каквото му хрумне!
А край нас седят всякакви Едни Такива – тихи и хитроумни – и внушават ли внушават! Внушават ли внушават на нашего брата какво да му хрумва и какво да има вяра и какво отношение да има! Към Това и към Онова!
И в този момент: Какво отношение, мамка му и прасе, да имаме към комунизъма?
(не се ли пишеше с двойно „ ъ ”?)
Казват: В учебниците, които в този момент излезли на битака... оп, на пазара за учебници желаех да кажа, имало неща, които били казани за комунизма, само че тези неща не били задоволително неприятни.
Поне по този начин ми прозвуча това, което споделяха всякакви министроподобни или тям сходни същества. Значи, рекох си мислено, в този момент несъмнено се изисква („ взисква ” е по-добра дума даже) за комунизъма да се приказва с неприятно. Той сякаш е умрел, но то за него не важи това – за умрелия или положително или нищо...
И си споделям: То някак си отново ще би трябвало да се поживува в тая безконечна българска шизофренна амбивалентност, само че нейсе, приятели и другарки. Какво ще рече шизофренна амбивалентност ли, приятели? Ами това ще рече, че е напълно ясно, че на половината българи им е доста мъчително за комунизма (смея се, като си спомня по какъв начин ги наричаше „ комуниси ” един воин от „ Сговор на глупци ” на Джон Кенеди Туул). И по какъв начин нема, приятели, да им е мъчително, откакто са си претърпели младостта в него?
Преживей си и ти младостта в някакво си там време – па иди разправяй, че това време е жалко и скапано... и че не коства, и че всички живели през това време са цялостни отпадъци! Защото, видите ли, нищо не са създали, та да не е такова времето, а да е някакво друго! Каквото, разберете ме вярно, им се ще да е било на някакви си настоящи пикльовци! Да, да. На някакви Сегашни им се ще... предишното да е друго! Па идете и го направете друго бе, приятели!
А въпреки това: Западът. Ех, този Запад, тия американци, тоя Сорос, тия полуотворени, открехнати и тям сходни общества... Те (той) изискват от нас да ненавиждаме комунизма и да го описваме единствено с най-зловещи краски!
А от трета страна – аз (под „ аз ” разбирай „ всеки един сам-по-себе-си свободен човек ”).
Аз, самичък по себе си – без да ми диктува никакъв Запад - не можех и не мога да претърпявам комунизма. Но мойто омерзение, прощавайте, е по чисто естетически съображения.
Комунизмът беше ярък. Като светла миша пикня, смрадлив, нездрав, сив, малоумен, подмамващ към мързел, непотизъм, крадливост, нагаждачество и тотално двуличие и дребнодушие. Все, ще речете, морални качества. Хм, морални, морални, само че грозни. За мен етиката, другари общителни, се заключава в естетиката. И комунизмът беше противоположен точно заради моралната си Грозота.
И си седим ние като Героя на Камю – на върха на една игла, в компанията на триста дяволи; и се чудим накъде да тръгнем – към Лудостта, към Смъртта или към Играта? Объркани сме... Няма кой да ни каже: Наистина ли, но по този начин – напълно в действителност и от все сърце... без да чакаме във всеки миг нещата да се извърнат наобратно... в действителност ли да помним комунизма с неприятно? Както предлагат бдителните младежи, които са забелязали, че в учебниците по история той даже е окуражителен... или в случай че не окуражителен, то най-малко не е показан задоволително неприятно?
Наистина ли да имаме сериозно, сурово и безкомпромисно отношение към комунизма, който по този начин или другояче владее нашето минало?
В наше време, в случай че наречеш някой функционер, да речем – публицист от социалистическата ера, който явно е слугувал на комунистическия режим (та какво можеш да правиш, в случай че си публицист в тоталитарна страна? Нека не забравяме: тя е тоталитарна точно тъй като всеки неин жител е безкомпромисно зает с идеологическите и механизми!), та в случай че го наречеш „ подлога на режима ” – белким няма незабавно да те осъдят за засегнатост?
Нима няма крепко да ти натрият носа за това твое сериозно и осъждащо отношение към режима ядосаните родственици на прислужникът (някой би споделил: ние да порицаваме социализма, да порицаваме строя, само че тия, дето са го градили, тях да не ги закачаме, апелирам!)?
За какво сериозно и осъждащо отношение можем да приказваме, когато комунизмът, тоталитаризмът си отмъщават – пускайки пипала от предишното?
Казвам си: Цялата тая работа с отношението към комунизма изисква време. Да поутихне пристрастеността... да се се утаи мътилката...
И за Наполеон при започване на XIX век в цяла Европа са говорели с смут, наричали са го „ чудовището ”. (Но пък, въпреки това, Бетовен му е бил голям почитател). Сега някой да приказва за Наполеон като за „ страшилище ”? Не, просто го вкарват във вицовете за луди, които се мислят я за него, я за Юлий Цезар... Трябва да мине време, да се позабрави. И Ехнатон е направил големи пакости в Египет (но дали са били тъкмо пакости?), а в този момент просто гледаме филмчета за него с интерес в History Chanel.
И си споделям: Трябва да отмине време... да се поуталожи... Въпросът е какво ще бъде отношението ни към комунизма После. В бъдещето. В това време, което в никакъв случай не идва, към което постоянно са ориентирани погледите ни...това постоянно После, след, в миналото... Бъдещето. Което, прочее, идва във всяка секунда; Бъдещето се стоварва върху нас във всеки момент!
Но аз си мисля с известно подозрение, с лека паника, с лека въздишка: Все отново не зависи ли какво ще е нашето отношение към комунизма... и изобщо – към всички диктатури... и изобщо – към всяка несвобода... от това, какво мислим, приказваме, и по какъв начин се отнасяме към тях през днешния ден?
Днес.
Какво да го вършим този комунизъм пък в този момент? Да го обичаме ли, да го ненавиждаме ли, да се срамим ли от него, да го забравим ли? Да го помним като фантом, бродещ из Европа ли, да го помним като скелет в дрешника ли, да ни е обеца на ухото или да ни е бистър сервиз в скрина на паметта? Какво отношение, демон да го вземе, да имаме към тоя ми ти комунизъм?
Кой ще ни каже?
Ха, ето това е към този момент е добър въпрос!
Някой да се е сетил, че с цел да имаме някакво несъмнено отношение към нещо – постоянно все някой е трябвало да ни каже какво да е това отношение?
Ще кажа един-два образеца – като китайски златни рибки, пъргави и ненатрапващи се, та да се поразмишлява леко. Преди някой ни споделяше, че би трябвало да имаме отношение към руснаците като към най-светли и огромни братя; огромни по два метра, тежки над 100 кила, руси, прелестни и наши родни освободители от Всичко! Дали някой изкусно е съумял да не помни, че Именно Такова ни беше отношението към тях?
Защото Именно Някой си Там ни беше втълпил, че би трябвало да имаме такова отношение.
По същата причина бяхме славянски народ! Хей, славяни! Братя ни бяха и словенците (но те – по-малко, тъй като бяха от полукапиталистическа Югославия), и словаците (казвахме: ма техният език е напълно като нашия, леле, леле!), и рутените (които никой не ги знае с изключение на мене, само че мога да споделя, че един от тях е художникът Андрей Вархола, прочут на целия свят като Анди Уорхол!).
Братя ни бяха славяните и нямаше две отзиви по този въпрос! А в този момент някой славянин, да не приказваме пък – руснак – да ни е освен това от отдалечен седми братовчед?
Станахме иранско племе, станахме тюркско племе, станахме траки, станахме рептили, станахме автохтонни антични титани, произхождащи непосредствено от златния Орфей, станахме наследници на славните хуни, на дивото и величествено племе Сюнну, тормозило Китай стотици години (и ние викаме: поради нас, българите, построиха Грейт Чайнийз Уол, майна!) и изобщо – станахме на кой каквото му хрумне!
А край нас седят всякакви Едни Такива – тихи и хитроумни – и внушават ли внушават! Внушават ли внушават на нашего брата какво да му хрумва и какво да има вяра и какво отношение да има! Към Това и към Онова!
И в този момент: Какво отношение, мамка му и прасе, да имаме към комунизъма?
(не се ли пишеше с двойно „ ъ ”?)
Казват: В учебниците, които в този момент излезли на битака... оп, на пазара за учебници желаех да кажа, имало неща, които били казани за комунизма, само че тези неща не били задоволително неприятни.
Поне по този начин ми прозвуча това, което споделяха всякакви министроподобни или тям сходни същества. Значи, рекох си мислено, в този момент несъмнено се изисква („ взисква ” е по-добра дума даже) за комунизъма да се приказва с неприятно. Той сякаш е умрел, но то за него не важи това – за умрелия или положително или нищо...
И си споделям: То някак си отново ще би трябвало да се поживува в тая безконечна българска шизофренна амбивалентност, само че нейсе, приятели и другарки. Какво ще рече шизофренна амбивалентност ли, приятели? Ами това ще рече, че е напълно ясно, че на половината българи им е доста мъчително за комунизма (смея се, като си спомня по какъв начин ги наричаше „ комуниси ” един воин от „ Сговор на глупци ” на Джон Кенеди Туул). И по какъв начин нема, приятели, да им е мъчително, откакто са си претърпели младостта в него?
Преживей си и ти младостта в някакво си там време – па иди разправяй, че това време е жалко и скапано... и че не коства, и че всички живели през това време са цялостни отпадъци! Защото, видите ли, нищо не са създали, та да не е такова времето, а да е някакво друго! Каквото, разберете ме вярно, им се ще да е било на някакви си настоящи пикльовци! Да, да. На някакви Сегашни им се ще... предишното да е друго! Па идете и го направете друго бе, приятели!
А въпреки това: Западът. Ех, този Запад, тия американци, тоя Сорос, тия полуотворени, открехнати и тям сходни общества... Те (той) изискват от нас да ненавиждаме комунизма и да го описваме единствено с най-зловещи краски!
А от трета страна – аз (под „ аз ” разбирай „ всеки един сам-по-себе-си свободен човек ”).
Аз, самичък по себе си – без да ми диктува никакъв Запад - не можех и не мога да претърпявам комунизма. Но мойто омерзение, прощавайте, е по чисто естетически съображения.
Комунизмът беше ярък. Като светла миша пикня, смрадлив, нездрав, сив, малоумен, подмамващ към мързел, непотизъм, крадливост, нагаждачество и тотално двуличие и дребнодушие. Все, ще речете, морални качества. Хм, морални, морални, само че грозни. За мен етиката, другари общителни, се заключава в естетиката. И комунизмът беше противоположен точно заради моралната си Грозота.
И си седим ние като Героя на Камю – на върха на една игла, в компанията на триста дяволи; и се чудим накъде да тръгнем – към Лудостта, към Смъртта или към Играта? Объркани сме... Няма кой да ни каже: Наистина ли, но по този начин – напълно в действителност и от все сърце... без да чакаме във всеки миг нещата да се извърнат наобратно... в действителност ли да помним комунизма с неприятно? Както предлагат бдителните младежи, които са забелязали, че в учебниците по история той даже е окуражителен... или в случай че не окуражителен, то най-малко не е показан задоволително неприятно?
Наистина ли да имаме сериозно, сурово и безкомпромисно отношение към комунизма, който по този начин или другояче владее нашето минало?
В наше време, в случай че наречеш някой функционер, да речем – публицист от социалистическата ера, който явно е слугувал на комунистическия режим (та какво можеш да правиш, в случай че си публицист в тоталитарна страна? Нека не забравяме: тя е тоталитарна точно тъй като всеки неин жител е безкомпромисно зает с идеологическите и механизми!), та в случай че го наречеш „ подлога на режима ” – белким няма незабавно да те осъдят за засегнатост?
Нима няма крепко да ти натрият носа за това твое сериозно и осъждащо отношение към режима ядосаните родственици на прислужникът (някой би споделил: ние да порицаваме социализма, да порицаваме строя, само че тия, дето са го градили, тях да не ги закачаме, апелирам!)?
За какво сериозно и осъждащо отношение можем да приказваме, когато комунизмът, тоталитаризмът си отмъщават – пускайки пипала от предишното?
Казвам си: Цялата тая работа с отношението към комунизма изисква време. Да поутихне пристрастеността... да се се утаи мътилката...
И за Наполеон при започване на XIX век в цяла Европа са говорели с смут, наричали са го „ чудовището ”. (Но пък, въпреки това, Бетовен му е бил голям почитател). Сега някой да приказва за Наполеон като за „ страшилище ”? Не, просто го вкарват във вицовете за луди, които се мислят я за него, я за Юлий Цезар... Трябва да мине време, да се позабрави. И Ехнатон е направил големи пакости в Египет (но дали са били тъкмо пакости?), а в този момент просто гледаме филмчета за него с интерес в History Chanel.
И си споделям: Трябва да отмине време... да се поуталожи... Въпросът е какво ще бъде отношението ни към комунизма После. В бъдещето. В това време, което в никакъв случай не идва, към което постоянно са ориентирани погледите ни...това постоянно После, след, в миналото... Бъдещето. Което, прочее, идва във всяка секунда; Бъдещето се стоварва върху нас във всеки момент!
Но аз си мисля с известно подозрение, с лека паника, с лека въздишка: Все отново не зависи ли какво ще е нашето отношение към комунизма... и изобщо – към всички диктатури... и изобщо – към всяка несвобода... от това, какво мислим, приказваме, и по какъв начин се отнасяме към тях през днешния ден?
Днес.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ